За човек, който харесва изкуството на киното, тази година ходя с наведена глава.

Причината – минаха Златните глобуси, БАФТА, дори Оскарите, а аз все още не бях гледала нито един от големите претенденти за награди. Тук за свое оправдание ще кажа, че имам осем месечна и половина бебешка причина за това. И все пак….
Но днес промених тази порочна практика. И с кой филм да започна, ако не, с най-обсъждания и най-награждавания – La La Land. Няма да задълбочавам размислите си относно жизнерадостните костюми, пъстрите гледки, изкушаващите декори на филмовите студиа, гъделичкщи сетивата на всеки кино маниак със спомени от любими прожекции.

Танците – красиви, фини движения, хореографията – подканяща те да погледнеш ведро към живота, да станеш и да затанцуваш. Формата – мюзикъл  носи особена свежест – красива история, разказана по красив, мелодичен начин. А няма нищо по-въздействащо от музиката!
Актьорите са попадение! Райън Гослинг – небрежен, леко грубоват и с много особняшко излъчване – няма как да не привлече вниманието на зрителя. Само мъж, който знае какво иска може да излъчва таката енерия и притегателна сила. А Ема Стоун! Тази порцеланова кукла с големи сини очи, с фини движения, сякаш всеки момент ще се счупи, а има такава твърдост в погледа си. Комбинация, която няма как да не доведе до статуекти, статуетки и още статуетки! И Джон Леджънд за разкош!
Много хора казват, че филмът бил поредната захаросана версия на американската мечта. И може би са прави. Но аз видях нещо различно в него. Основна тема, разбира се, е любовта. Онази любов, която се появява от нищото. Която ти шепти неочаквано от малките неща. Която ти вдъхва увереност, че можеш. Която вярва в теб, дори, когато ти не вярваш в себе си. Която те връща към това, което си, когато си изгубил почва под краката. Онази любов, която те тласка напред, но самата тя остава на заден план. Тя живее вътре в теб, но рядко остава до теб. И все пак блазе на онези, които са я изпитали.Онова обаче, което привлече вниманието ми е нещо друго. Да видиш историята на двама души, които се борят нещата да им се случват, а не чакат да им се случат. Които не стоят на едно място, а са готови да се борят за това, което искат. Гледала съм много филми. Никога не съм била в прословутите Съединени щати,  не зная дали наистина там е така.  Дали има хора, които са пъстри, различни, амбицирани, които се борят за това, в което вярват,  за които не само хляба на масата или годината на произвоство на колата са важни. Дори и да са лузъри в очите на другите, не им пука. И както казва героят на Раян „Майната им“ на другите. Зная, че има такива хора и тук. Познавам такива. Но са малко. Като бели лястовици. Нещото, което ме вдъхнови в този филм е, че видях двама души, които изпитват такава страст в това, което правят! Те са запленени от изкуството, на което са се отдали, те са задълбочили познанията си, знаят какво целят и са безкомпромисни относно резултатите. Колко са познатите ви, които ще ви разкажат, за това, което обичат с такъв плам, знания и стремеж!? В очите на колко хора днес, с които се разминаваме по тротоарите можем да видим такава страст, такава отдаденост, такава сила в погледа. Няма да описвам това, с което често се срещаме очи в очи в нашата действителност. Не искам да развалям момента. Гледам малкото човече до себе си и това, което искам за него е да изпита този интерес, тази жажда за знания, да видя в очите му същата тази страст и целеустременост. Без значение дали е медицина, рок музика, спорт, архитектура… все ми е едно. Надявам се, че ще му помогна да разпери крилата си.
И за да не е краят захарен памук, също както във филма, да си припомним, че мечтите не са безплатни. Дори и американските.

Автор: Ралица Щалианова-Петкова

Leave a Response

share on: