6 лв. Толкова ми струваше последният билет за кинопрожекция. А всъщност нямаше цена, защото става дума за българско кино. В най-блестящата, реалистична и жестока форма, за която дълго време ще се говори.

На 13 януари се състоя дългоочакваната премиера на лентата „Воевода”. Признавам си, че отидох неподготвена, без „домашно” за прожекцията – знаех само, че зад него стои талантливата Зорница София и имах общ поглед върху сюжетната линия. И 100 рецензии да бях прочела, нямаше да ме подготвят за емоциите, които ме заковаха пред екрана в рамките на два часа.

Това е единствената прожекция, която премина без звън на мобилни телефони, сигнали на вайбър и демонстративно хрупане на пуканки. Филм, след който хората тихо си шепнеха, респектирани от размаха на женската сила, от мащабите на човешкия дух. Който още се носи над Осоговската планина, на чийто фон се развива действието на продукцията.

„Воевода” нямаше да ме разсейва вече дни наред, ако не бяха упоритостта на режисьора Зорница – София, която всъщност се оказва и може би най-добрият избор за главната женска роля. Дълги години тя се опитва да реализира лентата и за моя радост довежда историята до край. С изострени черти, дивашки разпуснати коси и студен поглед тя се превъплъщава и в образа на Румена – жена, която не отстъпва на мъжете  и „хваща гората”, за да създаде своя чета. Следите й попадат сред тези на още много българки, дръзнали да се борят в един мъжки свят. Оказва се, че за тях почти не се говори и пише, а имената им въздействащо се отпечатва върху екрана на финала на филма. Така че темата за женската еманципация, но в много далеч от съвремието вид, изпълва голяма част от сцените. Филмът, по разказ на Николай Хайтов и истории от очевидци, ни връща в епохата на Възраждането и събужда спомена ( за мен от учебниците по история, романите и филмите) за Османската империя и едни мъчителни за България векове. Това може би ще се окаже голямата „дъвка” за българското общество, което по стара традиция часове след премиерата на филма, се раздели на две. Критици, историци или просто средностатистически граждани спорят за достоверността на фактите, за липсата на по-хард пресъздаване на поробителите….за какво ли не. Лека-полека се заформя и дебат на тема „патриотизъм”, но само от хора, които се присещат единствено след леко побутване.

Към другата част спадам и аз. Не помня вече на колко роднини, приятели и познати препоръчах филма. Когато се прибрах у дома, исках да събудя дъщеря си и да й разкажа какво съм видяла. Жалко, че е само на 8 месеца, но някой ден ще й споделя всичко това и се надявам заедно да го гледаме. Как една жена извървява своя път – физически и духовно, търсеща справедливост, търсеща себе си, свободата и не на последно място любовта. Защото освен всичко друго „Воевода” е и история за любов. Към първия мъж, разпалил скрит пожар в сърцето ( в ролята влиза блестящия Валери Йорданов); към бащата, който е опора на своето чедо. Любов към децата, които не спят като моето в бяло, писано креватче, а се опитват да оцеляват на фона на турските зверства.

Моят некритичен поглед пише „отличен” за невероятната музика, саундтракът е дело на етно формация „Кайно Йесно Слонце. Костюмите също са повече от автентични и прекрасни. Всеки от актьорите е точно на мястото си, със своето послание, поведение и въздействие. И дотук с моята критика, лишена от професионализъм. Просто гледайте филма.

„Воевода” е доказателство, че българското кино е живо. Стиска за гърлото и ти оставя това усещане, дълго след като си напуснал салона.

Leave a Response

share on: