This post is also available in: English (Английски)

Ще ти казват кое е правилно и кое не е. Ще чуваш много пъти как трябва и какво не трябва. Ще живееш под сянката на очаквния и планове, които може би не са твоите. Ще ти сочат за пример другите, ще ти втълпяват кои са успешните, ще ти казват какви са лишенията и кое е нормалното. Ще те карат да постигаш повече, ще ти напомнят какъв е модела и колко добре работи системата.

Ами ако не се получи? Ами ако не им повярваш? Знаеш ли кое е хубавото в случая – това, че можеш да кажеш не, да спреш и да направиш каквото поискаш. Да пратиш всичко по дяволите, да се сбогуваш с чуждите очаквания и да свалиш товара.

Дълбоко в себе си всички ние знаем какво искаме от живота. Моментът в който останеш насаме със себе си и събориш всички прегради, разрушиш всички страхове, забравиш за „Ами ако…“ , изтриеш всички очаквания и погледнеш себе си право в очите. Какво искаш от живота? Кое те прави щастлив? Накъде си тръгнал и това ли е твоето пътешествие? Това е моментът, в който трябва да си най-смел и болезнено искрен. Моментът, от който може би изпитваш най-силен страх, но който е твоят ключ към свободата и към твоят собствен път.

Няма нищо по-страшно от това, да „живееш живота на другите“. Бавно и неусетно да потънеш в това, което другите очакват от теб и си представят за теб. Да изгубиш себе си някъде между напъните да си перфектният партньор, идеалният родител, доброто дете в семейството, всеотдайният приятел, суперзвездата в работата, човекът с интересните хобита и вълнуващият живот в Instagram.

Случва се. Не е страшно. Даже напротив – хиляди благодарности на вселената, която взима решенията кога в какви ситуации да ни постави и с какви хора да ни срещне, така че да изгубим себе си. За да можем да спрем, да се огледаме, да помълчим. Да си кажем някои истини и да си простим сами на себе си. Да си простим за това, че може би не сме обичали себе си достатъчно, че не сме се вслушвали в тънкото и плахо гласче, което ни е подсказвало какво да направим и накъде да тръгнем. Това може да отнеме малко време, няма да се случи от днес за утре, може да боли, може да се дърпаме или страхуваме, но няма как да избягаме. Което всъщност е прекрасното в случая. Защото само така можем да се обърнем към себе си, да се намерим и да тръгнем отново.

Всеки човек има различно ДНК. Колкото по-ясно видиш от какво е съставено твоето, толкова по-лесно ще ти бъде да видиш посоката. Може да не е такова, каквото си очаквал да бъде, може да е различно от това, което са ти повтаряли, че трябва да бъде. Просто го виж. И го приеми. Довери се на интуицията си, довери се инстинкта си, на душата си. Ако сам не потърсиш отговорите, няма кой да ти ги даде. Реалността в която живеем и моделите, които носим от семейството, от средата неизбежно ни фиксират, моделират, изкривяват дори. Може би никой не те е учил как да разпознаеш кое е най-доброто за теб. Може би никой не ти е казвал, че трябва да се вслушваш в себе си, да се бунтуваш ако трябва, да не ти пука какво ще си помислят другите, да не ти пука дали ще разочароваш някого, да не се чувстваш виновен ако просто избереш да си тръгнеш от хора, ситуации и събития, когато видимо всичко изглежда наред, но ти не го чувстваш така, енергията ти дава други сигнали.

Тогава, когато избираш да се погрижиш за себе си, да поставиш себе си на първо място – тогава започват да се случват истинските и точни за теб неща.

И това няма нищо общо с егоизма, не означава непременно, че че нараниш някого, че ще загубиш нещо. Но дори и така да е – животът продължава, всеки има своите уроци, които идват по различно време, някои са по-лесни, други не толкова. Хора ще влизат и излизат от живота ти, ще има нови начала, че има и финали. И няма нищо по-сигурно от това. Някъде там е и балансът между двата ключови момента – да не се вкопчваш в това, което имаш или отчаяно искаш да имаш и в същото време да останеш отворен за новото и непознатото. Нека е непредвидимо и неочаквано различно – откъде знаеш, че няма да е по-добро? Би ли избрал да останеш в познатото, но нещастното, само заради миналото, което те е довело до тук? 

Научени сме да се доверяваме на видимото, осезаемото, доказуемото, логичното, обяснимото. Научени се да се съобразяваме с толкова много фактори и да вървим по утъпкани маршрути, които понякога водят до задънени за нас улици. А има толкова много отвъд тези граници, отвъд това знание. И ако за да стигнеш дотам, трябва да хвърлиш пътната карта, да си разбиеш главата в стената и да изключиш навигацията…направи го! Изгуби се. Нарани се. Излекувай се. И направи следващата крачка следвайки собствения си компас, носейки само най-необходимото, гледайки само напред.