This post is also available in: English (Английски)

Казват, че човекът е човек, когато е на път. А когато е на път в планината, разбираш и що за човек е.

Планината има вълшебно, омиротворяващо действие. Там животът е съвсем друг – простичък, бавен, спокоен, истински. Преди няколко месеца открих във фейсбук страницата „Раница и щеки“ и без много чудене скоро бях част от групата, която щеше да тръгне из Родопите за 7 дена преходи и приключения. Тук е мястото да направя уточнението, че въпреки „балканджийските“ си корени, съм си предимно градско момиче и подобна авантюра беше нова за мен. Както и подозирах, да излезеш от зоната си на комфорт винаги се оказва правилният избор и преживяването запали искра, която едва ли скоро ще угасне.

Подготовката

С планината шега не бива, а и за да е пълноценно изживяването, трябва да се подготвите добре. Групата ни беше предвождана от лицензиран планински водач, разбирайте Албена – човек, който ми е трудно да опиша с думи и чийто колорит, добро сърце, чувство за хумор и отношение към хората и природата просто трябва да се преживеят лично. Под нейният предварителен инструктаж започнах да се подготвям за приключението. Аз съм човек, който пътува много, но това пътуване ми припомни забравени усещания. Цялата подготовка, ентусиазъм и любопитство от това, което предстоеше ме върнаха в детските години, когато ходенето на море през лятото беше събитието на годината и обикновено предната вечер не можех да заспя от вълнение. В процеса на подготовка с изумление можеш да се убедиш колко готини приятели имаш и как всеки, воден от желанието си да помогне, ти дава ценни съвети какво да вземеш или дори направо ти дава назаем нещата, които ти трябват.

Да си стегнеш багажа за подобно мероприятие изисква да си размърдаш мозъка и освен всичко друго, да проявиш доста съобразителност.

Да определиш какво наистина ще ти трябва, да го съобразиш с условията, да събереш всичко в раницата, но да не я претовариш, защото все пак ти си този, който ще я носи на гръб. Задължителната екипировка си е задължителна екипировка и там компромиси няма – планински обувки, раница, щеки, подходящи дрехи, дъждобран, челник, аптечка… списъкът е прилично дълъг и достатъчно категоричен.

Преходите

7 дни, 6 хижи, 3 изкачени върха, 2 пещери, 2 села … статистиката не е толкова важна. Все пак началната точка беше в Смолян, където групата се събра и се прхвърлихме в нещо като градски автобус, който ни закара до хижа Смолянски езера. Оттам, след като се настанихме, хванахме гората и се отправихме към Червената скала, от която се разкрива невероятна гледка към града. На следващия ден направихме обиколка из няколкото Смолянски езера, хванахме лифта за Снежанка, а след това „преходихме“ до хижа Перелик. Ден 3 започна с изкачване на най-високия връх в Родопите – Перелик. Изкачване е силно казано, защото върхът е доста разлят, а на най-високата му част има военно поделение и точно дотам не може да се стигне. И все пак – покорихме го! После се отправихме към втория в класацията – Орфей и забързахме темпото към хижа Ледницата, за да изпреварим дъжда. През следващия ден направихме, поне за мен, един от най-красивите преходи до село Мугла. В същия ден имахме (цитирам Албена) „плаж с елементи на адреналин“ в местността Казанджи дере. След Мугла се отправихме към хижа Чаирски езера, едноименните езера наоколо и Пияната гора, за която много държахме да разберем колко точно е пияна, защо и как се е случило това! Последният преход беше до Триград, където спахме в хижа Триградски скали и посетихме пещерата Дяволското гърло. Черешката на тортата последният ден беше Ягодинската пещера, Триградското ждрело и … пътуването с бързия влак Пловдив-София (2.5 часа), за което организаторите не носят отговорност.

Oткритията

Изумително е колко неща може да научи човек за себе си, другите хора и света наоколо от едно такова пътуване. Невероятно е как тялото ти се приспособява към нови условия, как преодолява болката, как се самолекува ако щеш, как става по-силно и заедно със съзнанието измества границите на възможното все по-надалече. Преди да тръгна си обещах две неща – никакъв интернет, т.е. почти никаква комуникация със света, както и след свеки изминал ден да си водя дневник. И двата експеримента се оказаха успешни, без да полагам някакви усилия. Комуникацията ми с външния свят се свеждаше до „вечерен рапорт“ с смс до няколко от най-близките ми хора и два кратки телефонни разговора. Когато накрая отново пуснах мобилния интернет ме заляха близо 160 нотификации от всевъзможните приложения и чатове. 70% от всичко това си беше откровенно безсмислено.  Относно дневника – стар, изпитан и доказано работещ начин да осмислиш случващото се чрез писане. Да извадиш на лист хартия случките, емоциите и откритията, които си преживял.

Особено сладко е да пишеш привечер, от двора на някоя хижа, седнал на дървено пънче, с боси, отпуснати на тревата крака, стоварена раница и отворена бира.

Липсата на комуникация с външния свят ми помогна да съм изцяло и напълно „тук и сега“ – нещо, което сякаш за първи път в живота си изпитах толкова силно и за толкова продължително време. Светът за мен в този момент беше маршрутът, който минавахме, хората, с които бях, гледките, които виждахме и храната, която ядяхме. Толкова. Нищо повече не беше нужно.

Хората

Това пътуване на моменти ми приличаше на социален експеримент. На риалити формат, в които отношенията между хората се движат в различни посоки и сменят нюансите си всеки ден. Динамиката е интензивна и на моменти дори непредсказуема. В началото едни са ти по-симпатични, накрая други. Някои ги харесваш от пръв поглед и накрая знаеш, че тези хора със сигурност ще ти липсват. Трети са затворени зад предпазна стена и не можеш да пробиеш, но накрая и те се отпускат. Едни те разсмиват, други вбесяват, трети те изумяват. В групата ни имаше хора от цяла България, дори такива, които живетя в чуждина. Сърцето на компанията бяха децата, благодарение на които и ние се вдетинявахме на моменти, но какво по-прекрасно от това! Героят на компанията беше кучето Кери, която стоически издържа любовта на малчуганите, преодоля денивелацията и безстрашно прекоси всички водоеми, изправили се на пътя ни. За един Кавалер Чарлз Кинг Шпаньол, роден да пие чай на кадифена кралска възглавничка, този преход беше преживяване от ранга на „Сървайвър“.

Пътуване към себе си

Да предизвикваш себе си и да си подаряваш нови преживявания и усещания е едно от най-смислените и обогатяващи неща, които човек може да направи. В това пътуване из Родопите не бяха важни километрите – важно бе вървенето. Важното бе, че когато ти се схване коляното или ти излязат мазоли на ходилата, има кой да ти помогне, както и че ти самият помагаш на другите с каквото можеш, когато имат нужда от теб. В това пътуване не бяха важни условията – важно бе преживяването. Когато спиш на нарове с още 12 човека в стаята, да не ти пука, че нямаш лично пространство, а просто да се отпуснеш и насладиш на почивката. Когато тоалетната ти е на двора, а банята на дърва – радваш се, че изобщо ги има. Когато в 22.00 изключат тока в хижата, защото са на генератор – благодариш на другарчето, което има соларна светеща батерия (или както там се нарича), допиваш си ракията на приглушена светлина, доизслушвате албума на U2, който някой друг е пуснал на телефона си, слагаш си челника и отиваш в банята да си миеш зъбите преди лягане.

В това пътуване не е важно, че си откъснат от света – важното е да се радваш на света около себе си.

Ако нямаш мобилна връзка – говори си с хората, ако нямаш телевизия – играйте на карти, на асоциации, играй си с децата, бери билки, практикувай йога на поляната пред хижата, медитирай, дишай дълбоко, остани насаме със себе си, наслаждавай се на тишината.

Това, което ще остане

Това пътуване из Родопите беше пътуване в паралелна реалност, извън времето и познатото пространство. Вярно е, че в планината хората са други. Сигурно е вярно и това, че хубавите хора се срещат по трудните пътища. Никога няма да забравя бабите в село Мугла, нито пък тези в хижа Чаирски езера. Никога няма да забравя небето над хижа Смолянски езера, звездите, дискусията за падащите звезди, НЛО-то и самолетите, непрогледната тъмнина и фактът, че ни заключиха и останахме на двора (макар и за малко). Винаги с наслада ще се сещам за това „високопланинско гурме приключение“ и най-вкусният, маслен, шарен, смилянски боб, всичките разновидности на пататника, копривената чорба на Снежанка, клинът в село Мугла, сиропът от шипки и боровинки на Чаирските езера, тенурките, пъстървата, халвичките и вафлите от селския магазин. Сега вече знам какво се прави, за да се предпазиш от светкавиците, когато си в планината, знам (слава богу само на теория) какво да правиш като видиш мечка, знам как изглежда силиврякът – безсмъртното цвете на Орфей, знам каква е разликата между сталактит, сталагмит и сталактон, как са живели хората в Ягодинската пещера, и за какво се пие чай от Котешка стъпка. Да не говорим за историите, майтапите, вътрешнозаводския хумор и прякорите, които се родиха в това приключение. Те остават за лично ползване.

Планината има притегателна и лечебна сила, която вярвам, че откриваш в точния за теб момент. Всичко от което имаш нужда е желание, любов, раница и щеки.