This post is also available in: English (Английски)

Научени сме да се пазим. Инстинктът за самосъхранение действа безотказно, тогава когато вече си се опарил.

Когато си на 16, нямаш това знание, няма го коланът, който те държи и пази от това да не скачаш твърде отвисоко. Когато си на 20 и няколко, възприятията започват да работят по различен начин – вече си опитал и сладкото и горчивото, видял си и тъмното и светлото. Когато минеш 30-те животът постепенно започва да придобива истинска форма и посока. Усещаш необходимостта да направиш избор, усещаш тежестта на багажа, който си събирал и носиш със себе си. Сякаш от нищото ще събуждат процеси и зараждат въпроси, които не ти дават мира, като че ли вселената очаква твоето решение.

Пред какъвто и кръстопът да си изправен, изборът винаги се свежда до това дали да продължиш на сигурно или да скочиш в непознатото.

Без значение дали говорим за любов, взаимоотношения, кариера, житейски път. Много често опаковаме прилежно собствените си страхове в лъскава и благородна хартия с надпис „Правя го, защото така е правилно“ или „Постъпвам така, защото не искам да те нараня“. Но там, зад тази облицовка, стои голата и крехка истина за това, колко сме чупливи самите ние и как всячески се опитваме да се предпазим. Защитните механизми на мозъка работят безпогрешно, тогава когато разпознаят сигнал, който им подсказва, че на хоризонта има опасност. Ако е вярно, че душата помни знанието от минали животи и сама избира къде да продължи, така че да научи, това, което не е успяла – дали и тя се страхува? Или всъщност тя е тази, която ни тласка в посоката, в която трябва да вървим? Съзнанието, тялото, егото, моделите, страховете – доколко ни пречат и доколко ни помагат?

Страховете

Доскоро, едно от нещата, които ме плашеха най-много беше именно счупеното. Скоро след това осъзнах, че едно от най-страшните неща е самият страх. Страхът от това да не се нараниш емоционално, физически. Страхът да не разбиеш сърцето си, да не си счупиш главата от инат, страхът да скъсаш с миналото, страхът да разбиеш модела, да пуснеш от живота си взаимоотношенията, които са се изчерпали. Страховете имат огромна власт над нас и ако не ги признаем, осъзнаем и не се изправим лице в лице с тях се превръщат в блокажи, започват да приличат на снежна топка, която се движи след нас, неусетно става все по-голяма и винаги ни застига, независимо колко бързо бягаме.

Свободата

Едно от най-освобождаващите и благородни неща, които човек може да направи за себе си, е да се бори и да преодолява страховете си. Бях точно на 30 години, когато се качих за първи път на ски. Беше ме страх, не знаех как да се движа, колената ми трепереха, но не спрях. Бях на 31 години, когато за първи път усетих как боли разбитото сърце. Можех да усетя физическата болка и симптомите. Гадеше ми се от коктейла от чувства и емоции, от нараненото его, предателството и от това, че човек няма как да се подготви, ако му е писано „да го удари мълния“. Бях на 32 години, когато реших, че ще напусна работа и ще си търся призванието, удовлетворението и щастието някъде извън сигурното и познатото. Премислях го хиляди пъти, отлагах го, самоубеждавах се, плаках, но накрая рискувах. Пак на същата възраст за първи път пробвах flyhigh yoga. Висях на колан провесен от тавана, изгубвайки тотално представата за това кое е горе и долу, без да имам опора под краката си и без да си давам сметка какво всъщност мога да правя с тялото си.

Това, което научих от всички тези неща е, че колкото повече се опитваш да се пазиш, толкова по-нещастен ставаш. Ако искаш да живееш живота си пълноценно, ако избереш себе си, тогава просто трябва да пребориш страха – онзи големия, страха от всички онези малки и не толкова малки неща, които искаш, но не ти стиска. Може да е бавно и полека, може да е бързо и ударно, номерът е веднъж да се престрашиш. Научих се, че няма нищо страшно в това да изгубиш сигурността, да се движиш свободно, да се впускаш смело, а също така – да пускаш онова, което не ти принадлежи. Осъзнах, че счупеното всъщност не е страшно, а дори напротив – то носи щастие. Въпросът е как погледнем на него, а не как изглежда отстрани. Въпросът е, когато дойде следващият път дали пак ще опаковаме същността си в лъскавата и благородна хартия, за да се предпазим или вече няма да ни е страх. Защото животът не става по-лесен, ние ставаме по-силни. Само чрез житейския опит, в който се впускаме без страх можем да се научим да управляваме скоростта, да пазим баланса, да продължим да вярваме, да си позволим да обичаме и да бъдем обичани. Всичко останало е клетка – удобна, сигурна и позната. И каквото и да правим с нея, тя винаги ще си остане просто клетка, през която гледаме на света.